ЦЕЛ И ЗАДАЧИ

Основната цел на експедицията е работата в пещерата Камбанките. Тя е открита през 1987 г. и в момента завършва с невъзможен за преминаване тесняк, който обаче продължава. Дълбочината на пещерата за сега е -158 м. Намира се на 1625 м. н.в. под вр. Картала в местността Дормуз гьол. Развива се в масивни мрамори от добростанската мраморна свита, в близост до разсед, отделящ риолитите от палеогенските седименти, и има теоретичен потенциал от около 300-350м денивелация. Има характерната морфология на пещерите, които са в разсед. Протичащата в пещерата река най – вероятно се свързва с извори на 1250 м.н.в. Работата в пещерата ще е организирана в две основни направления –разширяване на дънния тесняк с ударно–пробивна техника и работа по комините и непроучени части, които са по основната галерия. Целта е търсене и намиране на продължение на пещерата и увеличаване на нейната дължина и дълбочина. Районът на нашата експедиция е с голям потенциал, но малко проучен. Втората основна цел на експедицията ще бъде търсенето и проучването на нови пещери в района.
На трето място, като цел, си поставяме да създадем и укрепим контактите, надяваме се да спомогнем за подобряване на съвместната работа между хората от различните клубове в страната и чужбина.
Във времето, когато не се работи, тези, които имат желание, ще имат възможност да посетят различни природни и културни забележителности в района. Близки и удобни за посещение са Дрангалежката пещера, пещерите около селата Триград и Ягодина, както и Ледницата до едноименната хижа над с. Гела.

Кирил Стоянков

ОТКРИВАНЕТО

През 1987г. бях на двадесет и три и имах тригодишен активен стаж като пещерняк в клуб “Средец” - гр. София .Работех в Геологическият институт на БАН- секция “Геотектоника”, на техническа длъжност. Част от работата ми беше да придружавам геолозите от секцията по време на техните командировки из българските планини, да събирам скални образци и да помагам при теренните измервания. На една такава лятна командировка придружавах ст.н.с. Александра Харковска, която се занимаваше с изследване на вулканските скали в Западните Родопи. Един ден, по време на слизането ни от вр. Картала по посока към мах. Чамла, спряхме за почивка до една чешма. Вниманието ми беше привлечено от една негативна форма на релефа, която не беше характерна за терена, който обхождахме до момента – голям, силно обрасъл въртоп със стръмни стени, от който стърчаха три големи бора. Помолих Ася да ме изчака и балансирайки по стеблото на едно паднало дърво, стигнах до дъното на въртопа, където в основата на скалата –очевидно мрамор, се криеше неголям вход на пещера. Водата от чешмата се губеше малко преди входа из камъните. Нямах нито осветление, нито време, затова излязох горе и преди да продължим по маршрута, локализирахме мястото на топографската карта – разломна зона, надм. вис. около 1635м .

 
ПРОУЧВАНЕТО

Мисълта за откритата пещера дълго време не ми даваше покой, още повече, че по време на обиколките ми около с. Мугла бях набелязал още няколко входа за проучване. Проверих при чичко Радуш в картотеката на Федерацията и установих, че на картончето на въпросното село фигурират само 4 пещери и новата със сигурност не е между тях. Споделих впечатленията си в клуба и Иво Кандов (“Артилериста”) изяви желание да участва , когато има възможност. Иво следваше биология и си беше спечелил прякора покрай казармените истории, които разправяше между две ракии.
Скоро се появи удобен случай – очерта ми се нова командировка в същия район, при това с джип, и успях да измоля от Ася да вземем Иво с нас като пасажер. За нейна изненада в уреченият ден освен личния багаж метнахме в багажника две прониквачни торби, пълни с въжета, и потеглихме към Родопите.
Настанихме се на квартири в центъра на с. Мугла. Няколко дни, докато с Ася обикаляхме най-високите върхове (Карлък, Турлата и др.),

Иво скиташе около селото, вреше се из разни дупчета и маркираше входовете с блажна боя. На един от маршрутите го взехме с нас, оставихме го близо до новата дупка, обясних му къде да я търси и къде да ни чака привечер, и го зарязахме. На връщане, като си го прибрахме, той ми каза, че пещерата започва с отвес, а освен това е открил и друг вход на отсрещният склон!
При първият сгоден момент (Ася обяви най-после един ден почивка) с Иво грабнахме торбите и “хукнахме “нагоре по баира. След дългото изкачване (300м денивелация) започна едно не по-малко дълго проникване обратно надолу, но вече под земята. Пасажите се редуваха – отвес, наклонена галерия, праг, тесняк, отвес, зала, тесняк, отвес и така.... Ние също се редувахме – Иво като по-дребен пробваше тесняците и като намереше продължение, се връщаше да ми помогне за торбите, а аз оборудвах отвесите и изследвах горните нива. След три отвеса, разделени от хоризонтални участъци, галерията се сниши до калциран отвор, който се нуждаеше от по-сериозно разбиване. Чувахме как хвърленият камък падаше в поредния кладенец, но....силите ни бяха до там. Тръгнахме нагоре, като по пътя разчиствахме, доколкото можем, тесните места. Когато излязохме, навън беше нощ....Настройвахме се психически за слизането до селото в мрака по каменистите пътеки, когато в далечината блеснаха фарове! Не след дълго джипът беше при нас, в комплект с една ужасно сърдита Ася, която не ми говореше, и един не по-малко бесен шофьор, когото бяха вдигнали от масата на третата ракия....Метнахме се вътре и се затръскахме към краят на приключението – гузни, но щастливи!
Следващото ни ходене “там” беше класика – само двамата с Иво, още повече багаж плюс палатка и бивачен инвентар. Маршрутът беше: София-Пловдив-влак; Пловдив- Смолян-рейс и Смолян-Мугла-рейс.Когато пристигнахме, първо се отбихме при нашата гостоприемна хазяйка Елза, която имаше хубава къща в центъра на селото. Докато ни гощаваше, тя ни разпитваше за пещерата на Домуз гьол(така се казваше месността около дупката), като все не можеше да разбере какво толкова ни привлича там. Ние се опитвахме да скалъпим някакво смислено обяснение, а малкият и син – момче на 9-10 годинки – слушаше с широко отворени очи.

По някое време тръгнахме по стръмната пътека за мах. Чамла, която започваше зад училището, и след познатият преход опънахме палатката над входа на пещерата. Този път се бяхме “изхитрили”- за да намалим багажа, решихме да проникваме по системата “канапче”, популярна в клуб “Средец” по онова време.
Същността на системата се състоеше в следното: спускането ставаше с едно и също въже, а по отвесите оставаше сдвоено тънко 3мм въженце, минаващо свободно през малък карабинер. На връщане единият край на основното въже се връзваше за единият край на “ канапчето”, а на другият му край се връзваше възел. След изтегляне на канапчето основното въже минаваше през карабинера и слизаше долу, като краят му с възела оставаше законтрен горе и позволяваше изкачване по въжето. При правилна употреба системата спестяваше въжета и беше подходяща за пещери с много, но къси отвеси. Естественно, криеше и известни рискове.
Не знам какво ме накара да сложа на първият отвес ролка вместо малък карабинер. Започнахме проникването , но по пътя осветлението на Иво се повреди и му се наложи да се върне до входа, за да го ремонтира. Не го чаках дълго – оказа се , че имаме проблем с канапчето и не можем да излезем! Ситуациятя беше доста критична – намирахме се в неизвестна пропаст някъде в Родопите, никой не знаеше къде се намираме, а бяхме казали, че заминаваме за няколко дни...
Както стояхме под отвеса и се чудехме как да го изкатерим, внезапно отгоре се чу шум. Невярващ, извиках “Има ли някой?” и в отговор чух детски глас! Разбрахме, че синът на хазяйката решил да потърси пещерата по нашето описание и сега надничаше надолу , въоръжен с кибрит! Будното хлапе ни спести рискован опит за изкачване, огромни усилия и време, като просто извади канапчето от луфта между ролката и носещата планка, където беше се заклинило, на светлината на кибритените клечки!
След като излязохме, хапнахме, оправихме осветлението и изпратихме хлапето, отново влязохме в дупката, този път по “старата” система. Без повече проблеми стигнахме до стеснението, което ни спря предишният път, и след известно време чукане и блъскане то се предаде. Мой ред беше – забих два спита и скоро бях на дъното на поредната “камбана” – 18 м . Оставихме торбите и се разделихме ,за да търсим път. Озовах са пред тесняк, изцяло задръстен от образования – крехки цевични сталактити. От колебанието ми ме отърси гласът на Иво, който ми каза, че в неговата посока е стигнал до край! Никога няма да забравя особения, хрущящ звук от трошенето на сталактитите при удар с чук, докато си пробивах път напред.....
Поредният, пети отвес започваше като разширение на цепнатината в пода на тесняка. Оборудвах го на каквото намерих и тръгнах надолу. Още след първите метри затаих дъх – спусках се от тавана на огромна зала, в далечният край на която се издигаше бял,искрящ калциран хълм, окичен с големи сталагмити и сталактони! Угризенията ми от скорошният ми вандализъм бързо се изпариха и след като се покефихме на гледката от върха на хълма, продължихме нататък.
Г алерията премина в каскада от наклонени, низходящи камини. По дъното се стичаше водата , увеличена от нов приток. Накрая стигнахме до малко, ниско разширение, в което едвам се събирахме двамата. Оттам започваше такава цепка, че веднага разбрах – аз бях до тук! Иво беше на ход. След героична едночасова борба с тесняка той се върна и каза, че е надникнал в поредният отвес, но било невъзможно да се проникне там – цепката била прекалено тясна и завивала под остър ъгъл наляво..
Очаквше ни “пътят към слънцето”...Излязохме уморени и мокри и заспахме мъртвешки сън. На другия ден начертахме мисленна скица на пещерата – низ от камбани, свързани с тънката нишка на тесняците. Така от само себе си се роди и името – “ Камбанките”.
В началото на септември пещерен клуб “Средец” – София организира експедиция “ Камбанки - 1987”, по време на която пещерата беше картирана. Групата на Захари Дечев картира участъка от входа до началото на третият отвес, а група в състав моя милост - Кирил Стоянков (Кики), Никола Дончев (Джонсън), и Лазар Николов картирахме от там до началото на последният непреминат докрай тесняк. Проникването на нашата група продължи 17 часа, Лазо получи хипотермия, а Джонсън до ден днешен говори за него като за най-кошмарният спомен в живота му. Равносметката – денивелация -158м. (втора по дълбочина в Родопите след “Дрангалешката дупка”), дължина по основната галерия – 355м, обща дължина – 450м., отвеси: 10м.;11м.;23м.;18м.;17м.
Освен това с Иво открихме и картирахме още една пропаст в Касимски дол - -35м, и маркирахме 2 други пещерички, картирани по-късно от Здравко Илиев.
През изминалите години правех всичко възможно, за да популяризирам “Камбанките” като интересен и непроучен докрай обект с надеждата някой някога да намери начин за преминаване на последният тесняк. През 1993г. група в състав аз, Джонсън, Иво, Виктория Йотова (Победа) от п.к. “Средец” и Иво Тачев от п.к. “Искър”- София, направихме неуспешен опит. До колкото знам , опити са правили също клуб “Муерпа”, пловдивските пещерняци, няколко сборни формации и последно – клуб “Академик” – София, които са пренаковали пещерата. Дали тази история ще има продължение – бъдещето ще покаже!


Изказвам огромната си благодарност към Александра Харковска за неоценимото съдействие, без което “Камбанките” щеше да е само един от стотиците безименни буренясали въртопи в Западните Родопи!