|
|
Кой е тук? |
|
В момента има 10 посетителя в сайта |
|
|
|
|
Автор: Невена Панайотова
|
|
Събота, 10 Февруари 2007г. |
На 14 декември 2005 сутринта се озовахме пред украинското посолство. Китен Топалов, Пламен Спилков, Явор Петков и аз, Невена Панайотова, тръгнахме с бодра крачка към вратата на посолството, за да си подадем докуентите за визи. Стигнахме вратата и Пламен се сети, че си е забравил паспорта у дома. Служителят отвори вратата услужливо, ние го погледнахме... и се обърнахме да си вървим.
Вторият опит беше по-успешен – подадохме си документите към обяд същия ден, малко преди да приключи работа консулският отдел, който работи не работи всеки ден. След 4 дни и половина, на 20 следобяд, с колата, натоварена до тавана, се появихме отново пред портала, взехме си визите, посетихме Метро и отпътувахме. Спряхме за кафе към 23 часа при Теодор в Русе и към полунощ кротко минахме границата. Румъния я проспахме, Китен геройски държа фронта на кормилото през целия път. На другия ден към 11 часа стигнахме украинската граница. Митринчарите така ни се зарадваха, че ни пуснаха да си ходим два часа по-късно. Всичко беше щателно проверено, карбидките разглобени, колата претарашена, прониквачките изсипани... По-живо, по-здраво продължихме по пътя си. Първо спряхме в Чернивци, после в следващия град, тъй като трябваше да намерим стартов пакет и да се обадим на украинците... намерихме такъв, който за наше разочарование се оказа, че е само sim карта, без ваучер - продавачът го беше подменил. Обадихме им се от нашите телефони и се разбрахме къде да се срещнем. Не беше трудно да се намерим - на уреченото място нямаше изложба на червени роувъри. (както после се оказа, Андрей си мислел за джип). И така, Ростик, Андрей и Денис поведоха парада към село Стрелковци. В една от последните къщи на селото се преоблякохме, пренаредихме багажа и Ростик ни закара до входа на пещерата. Входът на пещерата се намира в голям въртоп в полето. Влиза се през вертикална цистерна, която се заключва на три места. Последни снимки на повърхността и се гмурнахме вътре. 10 минути по-късно бяхме в базовия лагер.
Лагерът е обзаведен със всичко необходимо – като се почне от герба, двете канапета, 3 спални, кухненското помещение, компютъра... всичко от глина. Андрей пое ролята на майстор готвач, която смело изпълняваше до края на експедицията. Ние нямахме нищо против.
Ако са нужни обобщения, то престоят ни в Озерная може да се заключи в „За развитието на карста!” (както казваше Денис при всеки сгоден случай и подходяща течност наблизо). На следващия ден Андрей ни разведе из някой от близките части и ни показа различни кристали. На третия ден отидохме до по-далечни райони. Андрей упорито обясняваше, как в Озерная прилепи изобщо няма. Като по поръчка, в този момент, до главата му спеше невъзмутимо един голям нощник. Андрей го погледна и отсече: ”Тук прилепи няма”. Но ни заведе до залата на „мегагигантските кристали”. Същата вечер дойде Ростик с още трима от клуб „Подолие”- Ирина, Егор и Юра. На следващия ден Андрей ни заведе в Дальний район. Близкия и далечния район на пещерата условно се разделят от 350 метров меандър. Ние се справихме относително спортно – след 50 минути, позапъхтени стигнахме до първия лагер в тази част на пещерата. Пийнахме вода, гризнахме по нещо от наличните продоволствия и продължихме. На мен ми стана лошо веднага, ама друго освен да стискам зъби, като че ли не ми оставаше. Стигнахме до Октябреский район, залата с паметните плочки и... тръгнахме, за радост на Ростик, обратно към базовия лагер. Както се оказа, не бях сама в стомашното си неразположение. Китен и Андрей дадоха своята лепта и през нощта сменяха караула в тоалентата. На следващата сутрин си събрахме багажа, измихме съдовете и излязохме на повърхността. Светлина, студ и сняг - земята се въртеше по план. Следващата спирка беше Млинки. Там се установихме в къщичките, събственост на клуб „Кристал” от Черткив. Милият ни домакин се казваше Володя, председателят на клуба, когото всички наричат „папа”. По понеделнишки, започнахме деня с пещера – Млинки. Само... 28 км кристали, гипс и варовик. Значително по-млада и по-малка от Озерная, пещерата Млинки е като висяща градина от кристали. На следващия ден Папа ни направи много ценен подарък – заведе ни в части, които той е открил по следите, оставени от прилепите. Както се оказа, до сега съвсем малко хора са имали възможност да посетят тези части.
Другата пещера, Угрынь, в която трябваше да видим цяла колония прилепи, видяхме само един. Прибрахме се от Млинки около полунощ. Тъй като това ни беше последната вечер, за ранно лягане и дума не можеше да става.
Връщането беше бързо и безаварийно. Попаднахме на същите митничари на украинската граница, които само се засмяха до уши и след формалностите, просто ни пуснаха. Едно заблудено куче по румънските пътища само ни стресна. В 8 ч сутринта на 29 декември минахме българската граница.
|
|
|
|
|
|
|
|
Къде ще ходим |
|
Календар на републикански, клубни и други прояви... |
|
Последни албуми в галерията |
|
|
|
|
|
