Предистория: преди около месец група войводи – Манол ,Бранко и Тони, по време на рутинно войводско парти в района на с. Каменно поле разчистили подозрително изглеждаща миша дупка до степен (цит.) “паве колкото маса падна с трясък некъде надолу” (край на цит.).Поради липса на осветление и каквито и да е съоръжения за спускане отложили проникването.
Самата история:
В събота рано сутринта с бай Манол метнахме раниците в гравилета на Янко и излетяхме – дестинация “Каменно поле”.Денят обещаваше да бъде хубав и през целия път се наслаждавахме на пролетния пеизаж. Към 9 ч. кацнахме на площада на селото, което ни посрещна с празнична атмосфера. Кипеше подготовка за събор и мегдана беше изпълнен със сергии, стрелбища, детски лунапарк и машини за захарен памук. С питане открихме къщата на майката на Тони и го изненадахме по долни гащи.Докато той се натутка, се разходихме до центъра да купим храна и бира. С бирата беше лесно, но хлябът се оказа проблем – беше само с предварително записване. По някое време потеглихме по пътя за с.Кунино и не след дълго отбихме по черен път вляво, който ни отведе до билото на нещо като плато, покрито с рядка гора и храсталаци. Оставихме колата и се пръснахме да търсим дупката. След половин час Манол я откри – оказа се, че с кола се стига точно до входа, Янко я докара и аз с нескривано удоволствие оборудвах основното закрепване на макферсона. Разхвърляхме още малко камъни, хапнахме на две-на три и дойде моят ред . Накичих се с джаджи за екипиране като коледна елха и тръгнах. Надолу се виждаше тясна вертикална камина, по стените на която тук-там бяха останали камъни , паднали отгоре при разчистването. Не ги обрушвах от страх да не запушат дупката, а само пътем ги редях по нишите. След около 15-20м се изсипах в началото на красива хоризонтална галерия, висока 2.5м ,ширка 1.5м и дълга около 5-6 м, която в дъното примамливо завиваше наляво. При вида на дествената глина на пода, невиждала никога човешки крак, с мъка сподавих порива да отида и да видя какво има зад ъгъла, прислоних се от падащите камъни и зачаках Янко.Бях му обещал да го пусна да мине пред мен и да почувства вълнението и тръпката на първооткривател – на мен като с по-дълъг стаж все пак ми се е случвало по-често. Той дойде, снимахме се и мина напред, като остави отпечатък лопати 45ти номер. След стеснение в края на галерията следваше нов отвес около 4-5м, който излизаше на хоризонтален участък, дълъг около 5м, в краищата на който тавана се снижаваше до нивото на пода .Край!Глинени тапи...Леко разочаровани, но все пак доволни погалихме с поглед за последно една красива драперия, накъдрена като петльов гребен, и излязохме.На връщане едно лабилно паве уцели Янко по пръста – необрушването се наказва... Горе още беше слънчево, но духаше силен вятър. Тони навлече моя скафандър, взе една тесла и слезе в дупката да ни проконтролира. Докато го чакахме, се разходихме из гората, която се оказа пълна с изненади! Покопахме на няколко места, а когато той излезе, нашият гид Манол ни заведе до едни странни , скрити в храстите , трудно определими като вид природни образования – система от няколко успоредни пукнатини, отстоящи на стотина метра една на друга, дълбоки между 3 и 8 м, широки 1-3м и дълги 10-15м . Много приличаха на начало на пещери, но без таван. Заснехме ги с GPSа , снимахме ги и се върнахме при колата да събираме багажа. Затрупахме входа на пещерата с клони, за да попречат поне малко на овчарите да я затлачат с камъни. Последният етап от войводското парти включваше разглеждане на каньона на реката, която започва от Каменно поле и минава през Реселец. Боже, колко красота има в тая пуста наша България!!! След “Ветровитото плато” и “Гората на изненадите” се озовахме в “Каньона” – едно царство на самотни скални кули и колони, тихи вирове, десетки малки пещери и ниши, скален мост, под който минава реката, и една неповторима тайнствена атмосфера като от филмите с Индиана Джоунс....Тук рухнаха напълно всички наши илюзии, че имаме престава какво е това “копане”!  Свидетелство за поминъка на част от местните хора бяха безбройните ОГРОМНИ изкопи покрай реката, в пещерите, покрай скалите и дори в самите скали, на места укрепени с дървени конструкции, подпори и скелета и оборудвани с дървени стълби! Добре, че имаше събор и по чудо не срещнахме “колегите” – докато се изясни какви сме , що сме, можеше да се наложи да влезем и в сражение... Снимахме , колкото можахме, и на смрачаване бяхме в селото – уморени, но пълни с впечатления. Пихме “по едно малко” за новата дупка, направихме разбор – около 50м дължина, денивелация минус 25-30м, обещахме си да се върнем да я картираме, оставихме Тони и по живо, по здраво се прибрахме в София.