ЛУКИНА ЯМА 2010г.

Вече доста време ходим по дупки. Основно по наши, ама от време на време и по чужди. Зареждат се експедиции в Украйна, Черна гора, Франция, Румъния, Албания, Словения. Преди няколко години нашите се юрват и към Кавказ. Там геройски се преборват със Сарма. То, според традиционното разбиране сармата е ориз с кайма завито в зелев или лозов лист. И не е необходимо да биеш хиляди километри за да го опиташ. Щот си го имаме и тук. Ама оная сарма в Абхазия се оказа различна. Студена, та даже замръзнала. Мокра, че даже почти водна. Отгоре на всичкото дълга и тежка. Опитаха я значи нашите. И им се услади. А, както казват- апетита идвал с яденето.

На всички, с изключение на Светльо им беше първа хилядарка. Едвам върнали се в Бг-то и веднага започнаха да кроят нови планове. За нови дупки. Така се ражда идеята „3 в 1”. Щото, след като си ял сарми, ти се приисква и нещо да сръбнеш. Ако може обаче по-топло. И затова се оглеждаме към по-топлите и близки страни. Решаваме да направим 3 хилядарки за един сезон. И си избираме място – Хърватска. Защо? Защото има 3 хилядарки, защото са близо една до друга, защото са на 1000 км от София. Изнамирват се във виртуалното пространство люде с които да се свържем в Хърватска, започва да тече кореспонденция. За „3 в 1” не ни огрява. Хем хърватите се дърпат, хем ние се огъваме. Кой е зает, кой няма пари, кой и двете. Все пак ни канят на тяхна експедиция на Лукина яма - поне да ходим да видим. За сведения - системата Лукина яма - Троама е дълбока – 1392м и е най-дълбока в Хърватска. Завършва със сифон, а основната идея на експедицията е да се гмурне и да се види какво аджаба има след него. Влад е основен кореспондент - координатор. Уговаря дати, мъдри планове. На куката са се закачили Енчо и Тони. Всички други един по един отпадат. Аз пък, щото съм свободен безработен електрон, седя и се мая. Седмица преди експедицията сме мръднали до Румъния на балкански сбор. Даже се завряхме в най-дълбоката им дупка W 5. Само до -450, ама пак е по-дълбоко от нашите. Докато си късаме гащеризоните в дупката, Енчо и Тони се късат да ме зарибяват да ходя с тях. Аз съм си мека Мария щом опре до такива неща и лесно се поддавам. Вече сме станали 4-ма.

Тръгваме на по-следващия ден след връщането ни от Румъния. Разбира се помотаваме се с пазара, но за сметка на това пътуваме цяла нощ. Минаваме Сърбия, влизаме в Хърватска. Нали сме тарикати - пестим от магистрали. Даже отиваме на малко културно - масов туризъм. Сливаме се с тълпите при Плитвичките езера. Макар да кихнахме доста голяма сума, все пак си струваше. Вечерта сме на 15-тина километра от мястото на срещата. Времето е сговнено и вятърът се опитва да ни отмъкне палатката. Оттърваваме я само с една цепка на тентата. На третия ден от пътуването вече сме в базовия лагер. Експедицията се оказва доста по-мащабна отколкото очакваме. В лагера има постоянно поне по 20 човека. Едни си тръгват, други пристигат. Първите няколко дена ни дават по-леки задачки. Явно искат да ни пробват - ще ли да издържим или няма. Разхождаме се до Лукина яма до -60. Откриваме, сваляме координати и пускаме няколко нови дупки. Че някои от тях дори картираме. Къде петия ден ме юрват с двама хървати да екипираме. Стигаме до -600 и ни свършва въжето. Все пак за 8-9 часа сме понапреднали доста. Влад също влиза на следващия ден до -400. Хърватите вече ни гледат с малко по-други очи. Явно ставаме. След още някой и друг ден ни включват във „велики план” първа част. Накратко: аз с трима хървати трябва да опънем лагер -750, да слезем до -950 да занесем багаж и да се върнем да спим на -750. Влад и Енчо с една английска мома трябва да ни настигнат с багаж на -750, да ни го оставят и да си излязат. Макар и цялата работа да се забавя подобаващо все пак се справяме. На другия ден наште групи са вън и си къртят сладко в чувалите. След тази офанзива вече сме включени в групата за дъното. Да, ама „дъното” се отлага. 10-тинва хървати в дупката ги затваря водата. Не щото не може да се избегне, а защото никой не знае как се държи пещерата при обилни валежи. И всичко е екипирано по пътя на водата. 3-4 дена хърватите си стоят на -950. Поне си имат забавление. Дооборудват лагерите, картират, събират проби. Движението между входа и -500, както и между -750 и -950 е свободно. Тапата е по средата. Ние се разхождаме по повърхността. Откриваме и пускаме още няколко дупки, ходим до морето и близкия град, мръдваме до една хижа наблизо. Тони слиза до -430 с един англичанин да заредят междинно храна и карбид. Времето си тече, а нашето влизане се отлага. При връщането от поредния обход  в лагера ни чака добра новина - водата се е оттекла, дъното е стигнато, дупката е екипирана до -1392. Пътят е свободен и за нашата група. Влиза в действие „велики план” втора част. Групата ни се състои от 10 човека и нейната задача е да свали до дъното цялата гмуркаческа и снимачна екипировка.  На -950 ще ни чакат Бакша (шеф на тяхното спасяване и основен оператор), Роби и Чуки (и двамата спасители и сифонджии). После заедно ще се смъкнем до дъното, те ще се гмуркат и снимат, а ние ще чакаме и ще мръзнем докато свършат. Все същия ден ще се качим обратно на -950, където ще спим. И на следващия излизаме. Планът звучи добре. Имаме „билет” за дъното. И „билетът” се изразява в 2 торби по 10-12 кг или една от 20-тина. Хората с „боците” (бутилките за гмуркане) са с по една. Но към нея има и бонус. А си я изтървал някъде, а си „издухал” всички в дупката. Затова торбите са осигурени с по едно прусече допълнително и облицовани със стелки отвътре. Въпреки това навсякъде от дупката се чува „дум- дум” - сигурен знак че някой се движи с боца и „нежно” я милва с крак за да мине през поредната теснотия. Добре, че поне тесняци няма. Поне не големи. На мен ми се падат две торби, Енчо и Влад са с по боца. Ако някоя от моите се скъса, няма да е толкова фатално. Така поне си мисля и до -750 редовно им надавам „шамари с пета”. Там се оказва, че трябва да взема за надолу още нещо. Отварям торбите да ги донатъпча някак и установявам, че нося камерата. Замислям се колко ли време ще трябва да мия бусовете на тяхното спасяване ако съм я строшил. Или колко километра телефонен кабел ще трябва да развия през някакви тесняци. Или колко спита на ръка ще трябва да забия в някакви пършивки едто никой не ще да влиза. Или...  Спирам да мисля и с необичайна за пещерното дело „майчинска загриженост” дотътрям торбите до -950. Тук се събираме и почиваме за малко. Взимат ми камерата и ми дават друга торба - с лагера за дъното. През това време Бакша прави няколко клипчета. Да види дали всичко е наред. Щото иначе - за какво да замъкнем до дъното нещо дето не работи. Получава се. Аз си отдъхвам. Следва възходящ праг и голям и много ронлив отвес. Павета хвърчат на поразия. Енчо го нарича „велики потрес”. Измъкваме се от бомбардировката колкото може по-бързо и по-елегантно. До дъното се зареждат къси отвесчета покрай река. Групата ни се разрежда и всеки си се движи самостоятелно. На 11-тия час „бугарите” сме на дъното. Малко мокри, малко уморени, доволно ухилени. -1392. По-късно ще се окаже, че това дъно е малко по-плитко, защото някой нещо поудължил при предишното картиране*. Ама тогава това не го знаем.  Пък и няма кой знае какво значение. При всички положения това е най- дълбоката точка за всички ни. Досега никой от нас не е минавал и хилядаметровата граница. Като видни позьори се снимаме на дъното. Явно не сме се съмнявали особено, че ще стигнем, щото сме си взели една клубна тениска специално за този случай. От едната страна пише „ПК София”, а от другата „10 години”. Защото клубът става на 10 години. Въртим кълки и дефилираме с тениската пред фотоапарата. След това опъваме лагер на дъното и почваме да студуваме докато баш майсторите гмуркат. Оказва се, че извън палатката е по-топло отколкото вътре. Поне можеш да си сложиш карбидката между краката, пък вътре няма място. След около час светлините на Роби и Чуки се появяват от сифона. Всичко е надлежно заснето от Бакша. Гмурнали са 21 метра денивелация и към 130 дължина. Картирали са. Ние толкоз бързо над водата не се справяме, а камо ли под нея. Тук всеки метър е важен. Дупката, от 19-та, става 15-та по дълбочина в света. Толкова от нас. Време е да се изнасяме. Всеки грабва по торба и тръгва нагоре. Зареждат се отвесите по обратния път. На „велики потрес” някой от хърватите ми изръсва паве върху рамото. Громилска ми ти работа. После ще ме боли няколко дена. Дотътряме се до лагера и след глътка ракия за „лека нощ” се опъваме в чувалите.

На следващия ден се изнасяме нагоре без кой знае какви перипетии. От -750 до изхода си помпам сам, защото се оказвам откъснат от другата група. На тях са им казали по телефона да изчакат, но аз вече бях тръгнал и един 60-метров отвес по нагоре нищо не разбрах. Когато излизам навън вали. 2-3 часа по-късно се появяват Влад и Енчо и раздуваме в лагера.

Последвалите дни почиваме, мотаем се в лагера и се качваме на най-високия връх в Северен Велебит - Мали Райнац. През това време Тони влиза към дъното заедно с цял „интернационал” - предимно словаци и англичани. Прави си задължителната снимка на дъното - ама с потник, а не с тениска. С това май става българката стигнала най-ниско под земята към този момент. Сутринта, в която излиза вече трябва да си тръгваме. Сбогуваме се с всички и отпердашваме към България. Вече имаме още 4-ма клубни членове на дупка под -1000. Ама то това не е съвсем за хвалене. Щото ходенето на такива дупки е като алпинизма. Да отидеш по най- трудния начин на място, където никой не ще да ходи и на което нямаш, ама абсолютно никаква работа. Разликата с алпинизма е, че освен че е студено, е също така мокро и тъмно. Ама пък сме и на аванта за нещо- вместо от височината главата ни боли от траварицата. Чудо голямо.

----

по картировка от 2010г. сухите части свършват на -1381м.