Разказ за пътешествието ни до и през “Мала Бока - BC4”

Малко за пещерата
Системата Мала Бока - BC4 се намира в масива Канин в Словения, близо до село Бовец и границата с Италия. Масива е висок над 2500м, с много голям потенциал, и в него се намират пет от шестте словенски пещери по-дълбоки от 1000м: Cehi 2 (1502м), Mala Boka – ВС4 (1319м), Renejevo brezno (1242м), Crnelsko brezno (1241м), Vandima (1182м).

Мала Бока е долният вход на системата с надморска височина 433м и е позната на словенците от 1968г. През 70те години членове на клуб Толмин са я изследвали до 1336м дължина и +90м височина. Достигнали са до тесняк със звучното име Бучалник, заради ураганния вятър през него. Той е преминат през 1979 и е достигнат 15-метров комин. Изследването спира чак до началото на 90те, когато е изкачен комина и проучването продължава. До 2001 дължината става 6656м с денивелация +602м.

Тъй като по това време горният вход не е бил известен, цялото проучване е направено от долу нагоре. В тези си части пещерата е водна и технична и представлява серия от малки отвеси, прагове и възходящи меандри. Проникването ставало основно през зимата, поради сифоните в ниските части. С отдалечаване от входа, проучването е ставало все по-трудно поради времето за достигане до най-крайните части. За това словенците насочват усилия за намирането на горен вход в масива Канин, който да се свърже с Мала Бока. Всичко е показвало, че такъв вход има: силното въздушно течение и голямото количество вода, протичаща при силни дъждове или снеготопене. Тази вода се събира от горното плато и изтича през близкия водопад Бока, а понякога и през входа на пещерата.

Намерени са много обещаващи пещери на платото, но не и връзка с Мала Бока.

Входа на ВС4 (чете се като БЦ4) е намерен от полска експедиция от клуб Краков през 2003. Той е с н.в. 1730м. През следващите две години те проучват пещерата до около -700м. Тя е предимно отвесна и по това време частите до -200м са били изключително тесни и трудни за преминаване, а след тях следвали широки каскади от отвеси с няколко разклонения. През ноември и декември 2005 словенците продължават проучването, разширяват първите 200м и достигат на -695м до тесняка наречен Нутела Килър (Нутела заради цвета и консистенцията ), до където са спрели поляците. Група от словенци и италианци преминават тесняка и след серия от кални отвеси и галерии осъществяват дълго търсената връзка с Мала Бока. Връзката се намира на около +600м, почти 100м по-ниско от най-високата точка в Мала Бока.

Същия месец е направен и първият траверс от Рок Стопар, Андрей Фратник, Юре Анджелич и други.

Системата Мала Бока - ВС4 в момента е с дължина 8168м и денивелация -1319м. Траверса през нея по главния път е дълъг 4997м с денивелация -1297м, а връзката е на 842м надморска височина. Това е вторият по големина подобен траверс в света, след Лампрехтсофен в Австрия (-1484м).

За нашето пътуване
През 2009 организирахме експедиция до Вандима, за да съберем опит в дълбока пещера над 1000м. До дъното не стигнахме, но експедицията беше доста интересна и полезна.

Докато се подвизавахме в района, разбрахме, че съвсем наблизо имало много интересна и голяма проходна пещера. Влизаш от горния край - излизаш от долния... В края на експедицията минахме с колите покрай долния - съвсем близо до един пищен водопад, наречен Бока. После забравихме за пещерата. Та по време на конференцията в Дряново през 2011 Райко (шефа на словенското спасяване) спомена пак за нея и ни покани да идем. Била много приятна – стационарно екипирана, само спускане, тук там теснячета, класики, малко вода и се прави за около 24 часа.

Толкоз ни трябваше, да ни поканят на нещо предизвикателно, а и какво по-хубаво от екипирана на готово пещера... Райко ни даде контакти на местните, и както си е обичайно се започнаха едни уговорки и кандърдисване с тях и между нас си. Можем ли да идем, не можем ли, пък колко човека, пък ще има ли кой да ни води, колко ще струва, кога ще е удобно, и тъй няколко месеца. Чакахме водите в сифона да спаднат, и да има прогноза за студено време с малко сняг.

Накрая се разбрахме с водача ни Рок Стопар от клуб Толмин, и на 3 февруари 2012 рано по зарана хванахме пътя следните петима герои от ПКСУ София: Владимир Георгиев, Делчо Топалов, Иво Бусерски, Китен Топалов и Павлин Димитров.

Плана беше да пътуваме в петък и да преспим в Бовец, в събота по обед да влезем, да излезем в неделя и да преспим отново, и в понеделник да се върнем в София. Целта на влизането щеше да е да подменим част от старата екипировка по траверса. За това Рок беше поискал да носим 150м въже и 10 карабинера, като вид такса за посещението в пещерата. Тук ни помогна много магазин Алпи, който осигури много изгодно екипировката. В противен случай пътешествието едва ли щеше да се състои.

Сутринта на тръгване към 5:30 ни посрещна 10-20см пресен сняг и прогноза с разни цветни кодове – оранжево и жълто. Хванахме по “изчистените” републикански пътища и в 7:00 бяхме в Сърбия (нататък сме по словенско време с 1 час назад). За щастие бяхме само една кола, така че нямаше много спирки за кафе, цигара, бира и пикане. Въпреки това се движехме доста бавно, магистралите бяха яко заснежени. Поне нямаше никакво движение, всички умни хора си бяха останали вкъщи. Около Белград започна да се промъква леко притеснение за къде точно сме тръгнали и как ще стигнем. Никак не помагаха и гледките на закъсали тук там коли в канавките. На хълма преди града имаше задръстване от закъсали тирове. Очаквахме, че на север ще стане още по-зле, все пак отивахме към Алпите, а температурите бяха около -10-12. Не щеш ли обаче късмета ни проработи и в Хърватска снега взе да намалява и докато стигнем Словения вече нямаше нито грам.

Уговорката ни с Рок беше да се видим в събота сутринта в Бовец. Наближихме си селото както си му е реда, табелки навсякъде, няма как да се обърка човек. Минаваме покрай 2-3 задраскани табелки за Бовец и решаваме, че са за някакъв стар път. По едно време ни загложди съмнението, че сме подминали и отиваме вече към Италия. Питахме един младеж, който ни просветли, че точно днес, точно преди да пристигнем, правили някакъв ремонт над пътя. Взривни работи, обаче объркали количеството, и взели, че гръмнали пътя. Ха сега де... Всичко ни се беше случвало по време на експедиции, но не и това. Младежа ни описа някакъв път през Италия, който бил пряк, но ако го знаем. Вече си представяхме как се губим из италианските дебри, където никой не говори английски, когато късмета ни пак се оправи. Намери се един стар път, който минавал под взривения. Черен, но в сравнение с албанските беше като магистрала. Стигнахме селото към 21:00.

Смелият ни план включваше спане на палатка тайно някъде около селото, за да не ни приберат местните ченгета. Свежия вятър обаче ни охлади ентусиазма и решихме да си починем добре тази нощ. С помощта на Рок намерихме една баба, която ни приюти за по 10 евро в къщата за гости с парно, баня, кухня и всички удобства.

Към пещерата
Сутринта се срещнахме с Рок в кафе “Каварна” в центъра и зачакахме още двама словенци, които щяха да влизат с нас. Поредната пречка изникна. Той беше скептичен как ще се качим до входа. Прогнозата била за снеговалеж утре, и ако качим колите до станцията на лифта, можело да не успеем да ги свалим няколко дена. Лифта пък не работеше. Предложи ни да влезнем през Мала Бока до лагера и обратно. Сакън, хич не ни се щеше да се отказваме от траверса след 1000км път, и взехме да мъдруваме и да го навиваме. Появиха се Митя и Михай и късмета пак ни се усмихна. Намери се техен приятел, който да ни качи с бус до началото на пътеката, от където има още около час и половина до входа. Колите щяхме да оставим на паркинга близо до изхода.

Ние бяхме тръгнали подготвени за всичко , и си носехме котки, гети, зимни обувки и какво ли не. Само пикелите дето не бяхме взели. Словенците се оказа, че тръгват директно с пещерните дрехи и джаджите на тях и с по-малко багаж. След бърз разбор на паркинга редуцирахме малко и нашия, и се метнахме на буса. Някъде към 12:30 той ни разтовари и нашите спътници хукнаха нагоре по пътеката. Ние пухтейки под багажа ги последвахме. Трябваше да качим около 700м денивелация по стръмен баир. До половината на пътя нямаше никакъв сняг, а нагоре беше съвсем малко и се ходеше лесно. Не опряхме нито до котки, нито до гети. Ветреца обаче беше смразяващ, а температурата -6. Към 14:00 бяхме на входа и за 20ина минути се вкочанихме, докато сложим джаджите и влезнем на топло.

Траверса
Рок тръгна напред да подменя някои карабинери с новите, а след него другите двама словенци. Щяха да ни чакат чак на -700, при Нутела Килър. До там все по въжето и нямало къде да объркаме пътя.

Те тримата носеха по половин прониквачка, а ние петимата бяхме с общо осем пълни, включително и 100м въже. Бяхме предобрили багажа очевидно. Но какво да се прави, другия път ще знаем да носим по-малко . Не щеш ли, въпреки многото багаж, взехме често да застигаме единия словенец. Кръстихме го Спиди. Явно му бяха паднали батериите и спираше често да почива.

До Нутелата беше приказка - хубави, сухи и удобни отвеси. Първите 200м са разчупени - къси отвеси, редуващи се с малки меандри. Голяма част от тях са разширявани, и се минават лесно. След това започва каскада от широки отвеси, които стигат до -700.

Екипирането беше пълен потрес. Явно дублаж е мръсна дума, повечето отвеси и подвеждания бяха с по една опора. Пандюли в изобилие, пак без дублаж. Коремите късички. За удобството да не говорим. Въжетата бяха основно стари 9мм, и за това искаха да ги подменят.

За 4 часа стигнахме Нутелата. Рок взе въжето, за да преекипира някои участъци надолу, и каза че до тук е била най-вертикалната част от пещерата. Наплаши ни също, че тесняка е сериозен, и е хубаво да свалим някои джаджи. Веднага след тесняка следвал отвес, и там пак се слагат. Е, ние като видни българи не му се вързахме и някои не си свалихме нищо. Тесняка представляваше няколко метра хлъзгав тесен меандър, в който се минава на различни нива. В крайна сметка не се оказа толкова тесен, а повече техничен. Отне ни около час да минем осемте човека с всичките торби.

Продължихме нататък и терена взе да става по-разнообразен и интересен, и по-изморителен. Появиха се повече хоризонтални участъци, а въжетата станаха по-кални и бързи. Спирахме на някои места за да се изчакваме, или Рок да смени въжетата. Вече бяхме свикнали на екипирането, и не му се изненадвахме толкова. Към 22:50, 8.5 часа след влизането, стигнахме до дълго търсената връзка с Мала Бока. От там се редуват серии от изморителни прагове, отвесчета, парапети и меандри до бивака, който стигнахме около 1:00, почти 11 часа след влизането. Тук вече без водач нямаше да можем да намерим пътя. Последните няколко часа бяха по-трудни, тъй като характера на пещерата се промени, а и не бяхме спали вече доста време. Носенето на две прониквачки в меандри и прагове също си каза думата. Поне не се налагаше да носим вода, намираха се бистри локви и поточета навсякъде.

Бивака представляваше ниска зала с импровизиран навес от фолио за 6-7 човека и няколко шалтета. Бяхме решили да не бързаме, за да излезем следобед, когато е по-топло навън. А и се налагаше да изядем всичко, за да не го носим пак. Помотахме се, постлахме си шалтета и гащеризони, и легнахме да поспим няколко часа. Пак хапнахме, пак се помотахме, снимахме се, и към 8:00 потеглихме. Според Рок до изхода имаше още 5-6 часа. Бивака е на около -1000м, но оставащите 300м денивелация бяха по-трудни. Следваха дълги меандри, с лек наклон или хоризонтални. Движехме се или газейки в малко вода, или на камина над по-дълбоките места. Самите меандри не бяха трудни, но за сметка на това дълги, и отново багажа пречеше доста. Долната част на пещерата стана много по-разнообразна, минавахме повече прагове, няколко блокажа, 50ина метра фурна, имаше също и няколко изкачвания по стационарни въжета, дори и пещерна стълбичка. По всичките прагове течеше и имаше доста езерца. Рок ни каза, че всъщност никога не е виждал пещерата с толкова малко вода. Минахме и през прословутия Бучалник, където вятъра не само гаси карбидки, но искаше да ни отвее и прониквачките. Жалко, че не беше попътен.

Към края стигнахме до серия комични хлъзгави отвеси и прагчета, всяко с езерце под него. Над тях имаше опънати също толкова хлъзгави въженца, което не попречи да направим няколко приводнявания. Но изхода беше близо и духа ни бодър, така че какво беше малко вода . Телата ни вече не бяха чак толкова бодри, но пък оставаше малко.
Когато взе рязко да застудява, разбрахме, че му се вижда края. В пещерата беше около 4-5 градуса, а навън минус толкова. Взеха да се срещат и чудни ледени образувания по стените и тавана. Към 15:00 видяхме и светлината в края на тунела, и малко след това бяхме на изхода, почти 25 часа след влизането.

Напук на всякакви прогнози, навън беше тихо и грееше слънце. До колите беше приятна 20-минутна разходка. Преоблякохме се набързо в топли и сухи дрехи, и установихме, че замръзналия вече багаж не ще да се събере в багажника. Наместихме го някак, и обратно към Бовец.

И край
Вече поотпуснали се и щастливи седнахме пак в Каварна с Рок да споделим впечатления. Пещерата беше страшна, имаше си от всичко, което можехме да поискаме. Отвеси, класики, меандри и тесняци, красиви места, технични места... Да не говорим, че самото село Бовец е приказно място. Рая на туриста, особено ако си пада по екстремни забавления, като рафтинг, парапланеризъм, пещери, езда, ски и какво ли още не. Хубаво, чисто и подредено място. Само не знам как се справят с толкова много зеленина, и толкова малко грандиозни хотели на квадратен метър. Не им ли прилошава от излишния кислород.

След сбогуването, отидохме пак при бабата да пренощуваме. Всички бяхме поизморени, и горещия душ ни дойде прекрасно. На другия ден без да си даваме зор хванахме пътя наобратно, този път без премеждия. Като се изключат 1-2 загубвания. Пътьом се отбихме до Любляна и Загреб, и към 6:00 сутринта благополучно бяхме в София, точно 96 часа след тръгването.

В галерията може да видите още снимки, а скоро живот и здраве и някое филмче.

На сайта на клуб Толмин има повече информация и история на проучването.